Топчетата като пособия за игра се споменават още от античните автори, като в Древността са използвани орехи, костилки, камъчета. В периода на индустриалната революция започва машинното производство на стъклени топчета и в България те навлизат в началото на XX в. През социализма играта на топчета е една от най-разпространените у нас, особено сред момчетата. Има характера на „хазартна“, тъй като често включва залагания. Макар още за традиционния период сред българските деца да са засвидетелствани игри от хазартен тип (според класификацията на Христо Вакарелски), като напр. ашикът, през втората половина на XX в. подобен тип игри представляват повод за безпокойство у педагозите на режима и повдигат въпроси, свързани със социалистическото възпитание.

„Една вредна детска игра“

„Всеки ден по страничните улици, празните места и крайните градинки на гр. Станке Димитров ще видите групи деца, които играят на топчета. На пръв поглед напълно невинна и безобидна детска игра. Но вгледате ли се по-отблизо в играчите, в тяхната загриженост и съсредоточеност, в мрачните лица на някои от тях и в ръцете, които стискат дребни монети, ще се убедите, че това не е обикновена, а сериозна игра на пари – комар. Тази „игра“ създава големи неприятности на родителите и се отразява зле върху духовното развитие на детето.

Ето и конкретен пример. Моите съквартиранти имат десетгодишно дете-ученик в III клас. Щом се събуди сутрин, то хапва набързо или грабва парче хляб и излиза навън. Връща се към един часа, обядва на две на три и тича към училището. Много често обаче не се връща навреме и става нужда майка му да го търси, да се безпокои и вайка. Не са редки случаите, когато то не си идва вкъщи по цял ден, не ходи на училище и не се храни. Оказа се, че детето играе с топчета и то на пари.

Обезпокоени много, моите съквартиранти се заеха да отстранят детето от тая опасна игра. Най-напред те си послужиха с най-обикновените за такъв случай съвети, че „това не е хубаво и не бива да се прави“, „да не си губи времето, а да си седи вкъщи, да чете и помага в домашната работа“. За съжаление тези педагогически средства не дадоха никакъв резултат. Още на другия ден детето пак изчезна.

Сега родителите избраха друго средство – боя. Първоначално само няколко плесници по бузите. Но когато и това не помогна, те приложиха по-жестоко наказание: събличаха детето и го биеха с пръчка по голо. То плачеше, молеше да го оставят, обещаваше никога вече да не играе на пари. Два-три дена детето не излизаше да играе, но щом забравеше болките от последния побой пак изчезваше навън и продължаваше „играта“. Оставяха детето без храна, заключваха вратата вечер, за да не може да се прибере вкъщи, съобщиха на учителя му, на директора на училището и въпреки това не можаха да постигнат преследваната цел.

Родителите не можаха да си обяснят причините, които карат тяхното дете така безогледно и слепешката да се стреми към тази „игра“. Те не разбираха, че играта на пари е изострила толкова много желанието му да „играе“ и да печели, че това желание е станало по-силно от всякакъв страх от наказание и от всяка болка и обида. Желанието се е превърнало в страст и като всяка страст е завладяла цялото съзнание и е подчинила на себе си всички други чувства и желания. Детето е забравило всички свои задължения, свързани с училището и семейството. Вкъщи се връща само да се нахрани и да се снабди с пари, а на училище ходи без всякакво желание и подготовка. Под впечатленията от „играта“ то е разсеяно, не може да се съсредоточи в преподаваната материя. Часовете и дните минават за него без всякаква полза.

По такъв начин невинната детска игра, тъй полезна и необходима за правилното физическо и духовно развитие на детето, се е превърнала във вредно занимание, през време на което у детето се събуждат всички отрицателни наклонности на човешката природа: лъжа, злоба, завист, жестокост, кражба и др. Детето се стреми да излъже другарите си, за да не плати или за да вземе повече стотинки, озлобява се срещу ония, които играят по-добре и печелят повече; завижда им и ги мрази, а омразата го довежда до чести караници и побоища.

За всекидневните и продължителни „игри“ детето се нуждае от пари, макар и от малки суми. Когато не може да намери тази сума по позволен начин, то се принуждава да краде от родителите или близките си и става крадец.

Тези лоши качества, придобити през детската възраст, не изчезват напълно с настъпването на юношеската и зряла възраст, а продължават да тежат на човека, стават причина за престъпни действия.

Как да се убеди детето да се откаже от тези опасна игра?  Усилията на отделните родители не дават желания резултат. Убедителен е случаят с моите съквартиранти, които приложиха позволени и непозволени възпитателни мерки, и все пак усилията им останаха безрезултатни.

Изолираните мерки на отделни заинтересовани родители не могат да постигнат преследваната цел. Затова е необходимо да се поведе организирана борба от всички родители, от учителите, от родитело-учителските комитети, от организациите и от цялото общество срещу тази и други вредни за децата игри.

Преди всичко трябва да се разясни широко, че това не е обикновена и невинна детска игра, а комар, който развращава чистата детска душа. В това отношение могат да помогнат и организациите на Отечествения фронт, ДКМС, читалището. Трябва да се създаде обществена нетърпимост към проявите на малките комарджии.

С колективните усилия на цялото общество децата могат да се отстранят както от тази лоша игра, така и от всяко друго вредно за тях занимание и да се насочат по пътя на правилното им физическо и духовно развитие, за да израснат добри и съзнателни граждани на социалистическата ни родина.“

Автор: Борис Попхристов, в-к „Народна трибуна“, гр. Кюстендил, бр. 9, год. I (11 април 1959)