Без редакторска намеса от страна на екипа на проекта.

За емансипацията на детето

„Емансипация значи освобождение отъ зависимостъ. Емансипацията на жената ѝ отвори вратите на университетите и парламентите. Отъ това светътъ не се обърна наопаки, както твърдяха някога противниците на женското движение, нито се измести ролята на жената въ семейството и всичко си върви и ще си върви по своя естественъ пътъ.  Но емансипацията на жената още не ще спаси чевечеството отъ развала и провала, защото… основите са гнили. Животътъ се мени, духътъ на времето – заедно съ него. А домътъ и училището още прилагатъ старите отживели методи на възпитание и учение, каквито бяха преди сто години. Вземете детето преди сто години и го сравнете съ сегашното, приликата е само въ годините.

Днешното дете, особено това на големия градъ, при сегашния бързъ темпъ на живота, научава много работи, които възрастниятъ преди единъ векъ не е могъл да научи. То чете вестници и списания, които и най-строгото възпитание не може да отстрани отъ него, и научава всичко, което става по света, прави си само изводи и заключения и свиква да мисли самостоятелно. Обаче опитите на детето да изказва собствени мисли и заключения, ние „разумните“ възрастни често окачествяваме като нелепи брътвежи и често го принуждаваме да мълчи предъ възрастните, защото мълчанието е признакъ на „добро възпитание“. И, не намирайки отзвукъ у насъ на онова, що вълнува неговата душа, то прибягва до връстниците си, които съ своите лутания усилватъ още повече неговите заблуждения.

Ролята на домътъ и училището е да ръководятъ дететото само, зачитайки неговата самостоятелностъ, справяйки се съ неговата индивидуалностъ, уважавайки и издигайки „личностъта“ въ него, а не да го [не се чете – бел. ред. М.Б.] безпрекословна подчиненостъ и отричане най-елементарните му права. Ние налагаме на детето само задължения и не му даваме никакви права. То няма право на гласъ въ семейния съвет, когато дори се касае за цветътъ на неговото облекло или избора на ястията. И детето чувствува себе си пренебрегнато и онеправдано. А колко по-охотно би изпълнявало то своите задължения, ако се радваше на малки права-съответни на възрастъта му!

Съ привикването детето към физически трудъ (работа въ градинката, слагане трапезата, помагане въ кухнята и др.) то се учи на самостоятелностъ и му се дава да почувствува, че и то върши „нещо“. Малките пакости, които би направило въ началото, ще се ограничатъ съ време, тъй като то ще се стреми все повече да концентрира вниманието си въ работата, за да оправдае възложеното му доверие и не бъде мъмрено. Най-голямата грешка на възрастните е тамъ, че не виждатъ въ детето същество с индивидуалностъ различна от тяхната, а се стремятъ да направятъ отъ него това, което тямъ се иска. Те го подготвятъ за зрялата възрастъ по свое усмотрение, безъ да държатъ сметка за способностите му проявени въ детската възрастъ.

Колко деца биха предпочели вместо да учатъ латински и гръцки, да строятъ аероплани и параходи, но ний ги тикаме въ гимназията, защото искаме да направимъ отъ тяхъ класици. Колко много девици свършватъ неохотно гимназия и увеличаватъ броя на службогонците, когато при едно техническо възпитание биха получили сигурно средство за препитание. Ако се съкрати една година отъ гимназиялното образование и децата свършватъ съ една година по-късно средното образование, не ще бъде загубено време, защото презъ двете години практикуване при частенъ майсторъ или държавни работилници, детето ще определи своето призвание въ бъдещия живот, а ако му е съдено да стане кабинетенъ ученъ или държавникъ – ще познава по-отблизо живота, ще умее да цени физическия трудъ и ще бъде по-трезво, деловито. Ролята, която играятъ автономните ученически съвети, учредени и въ нашите училища, сочи какъ разумно децата мислятъ и действуватъ по свой починъ. Присъдите на другарския ученически съдъ, например, макаръ и безапелативни, никога не биватъ оспорвани, нещо рядко в процедурата на възрастните! Всяка възможностъ за самостоятелно проявление, способствува за развитието на инициатива и дава на детето случай да се издига като личностъ.

Въ културните страни се правятъ опити в това направление: Въ Америка има детски колонии, въ които учителите само ръководятъ и съветватъ младите питомци, които сами си създават законите, по които се управлява тяхната детска република. При този опитъ бляскаво се е доказало чрезъ публични изпити, въ които възрастните задаватъ въпроси, а децата отговарятъ, че много повече се постига резултатъ, когато децата сами се ръководятъ, безъ да се принуждаватъ да играятъ по гайдата на възрастните. А въ Германия въ тъй наречените „Muster и Versuchschulen“ – образцови и пробни училища – се прилагатъ най-новите методи за възпитание и обучение. Но тези опити даватъ обиленъ плодъ, само когато се приложатъ масово и доведатъ до реформи въ всичките принципи и методи на досегашното възпитание и обучение и наложатъ на домътъ и училището ново становище.

За жалостъ, обаче, тези реформи не поглъщатъ вниманието на законодателите, които въ борбата си съ различните „изми“ забравятъ най-важното: да помислятъ за децата, бъдещите стълпове на обществото. А до като не стане това, човечеството ще крачи все по-бързо към израждане. Шестгодишното дете престъпва училищния прагъ с чиста наивна вяра за да се превърне въ малъкъ нехранимайко. Поведението на възрастните спрямо него го кара да се прикрива, и отъ чистосърдечно и откровено същество, то става малъкъ лицемеръ и загубва своята чистота. Докато не се извоюва емансипацията на детето, всичките борби на човечеството за усъвършенствуване човешкия родъ ще останатъ суетни опити. Само култивирането на свободенъ, независимъ дух, почващо още при люлката на младенеца, ще създаде истинския човекъ – в противовесъ на човека-звяръ, който насажда цивилизация и култура съ мечъ и огънъ и въздига насилието в култъ и порока въ добродетелъ.“

Автор: Р. Костенцева-Мецгеръ. „Вестник на жената“, бр. 174, год. IV (1924), с. 1