„Много ме огорчава не красивото зрелище, което представлява присъствието на натруфена и неприлично разхождаща се вечер из най-шумните улици и градини учаща се младеж. Това са белези не на голям напредък в това отношение.

Боли ме, когато виждам ученици в модерни дрехи, с накриво килнати фуражки, с бакембарди и небрежно залапана цигара; скръбно е, когато наблюдаваш ученички с къси копринени рокли, кокетно подстригани коси, па и понавапсано лице.

Болно и скръбно е всичко това, но то все пак съществува и ние сме ежедневните свидетели на тези явления.

Кое доведе нашата младеж до това положение?

Ето въпроса, на който могат да се дадат множество отговори.

Преди всичко безспорната незаинтересованост на родителите към своите деца. Чувството на отговорност към бъдещето на своите приемници е каточели атрофирано у нашите родители и те не се замислят ни момент сериозно върху съдбата на потомците си. На втори план иде липсата на условия за самовъзпитание на учащите се, нашата бедна от културни прояви действителност не предлага никакви условия и пораждане естествен интерес и привързаност към малко по-възмогната над делничните проява дейност у младежа.

Отсъствието на традицията в това направление е също една от виновниците за непростената не деферентност на нашата божем златна младеж към разширение своя мироглед и обогатяване духовната си съкровищница, В нашите учебни заведения няма основано ни едно културно и просветно дружество; обичая на редовни периодични реферати, литературни четения в развитие на вкуса към художествените изкуства и музиката е нещо илюзорно.

Ей защо те, нещастните жертви на своята орисана участ – се шляят из улиците, попълват живота си с празни забави или дори съвсем неотговарящи на благородния ученически сан сплетни и „заниманийца“.

А на това зло лек може да се намери, достатъчно е да се прояви по-голема заинтересованост и усърдие към тия, които са още годни да бъдат преселени в градината на по-общото духовно и умствено развитие. Само че лекаря трябва да бъде много внимателен и похватен, вместо целесъобразно въвеждане в питливите тайни на човешка култура да не се създадат със заучаване на гръмки фрази и няколко имена невменяеми празноглавци и болезнено вманиачени амбиции.

Може би, казах горчиви и неприятни работи, но зная, че казах една истина. Това беше моя дълг. Остава други да изпълнят по реда си своя. И тогава не ще бъдем, свидетели на цели групи от ученици, прегърнати през рамо, пеещи най-пикантни припеви по шумните улици из града.“

В-к „Добружански куриер“, год. 1 (1930), бр. 2, стр. 2,
автор: бивш учител