Детето краде или защото протестира срещу средата си, или защото откраднатото му е нужно. То бяга от къщи, когато там наказват заслужено или незаслужено, когато домът за него не е хубав, роден свят, когато се чувства излишно и унизено. То въстава срещу подчинението със стихийно неподчинение, с грозни, не „негови“ постъпки, защото така се проявява.

Нарушените нормални взаимоотношения между родителите и децата, скъсаните положителни връзки със семейството влекат след себе си и края на позитивните обществени връзки, десоциализират младата личност.

Като изключим физическите наказания, прилагането на наказания във възпитателната практика не е неоправдано, а даже необходимо. Същността на въпроса е в мярката на тяхното разумно, педагогически грамотно прилагане. В разговори с родители на деца с отклонения в поведението се оказва, че са прилагани наказания: за да не повтори постъпката, за да получи възмездие за извършеното, за да се унизи детето, да се остави да страда, да се убеди във вината си, за „авторитет“ на родителя. И в повечето случаи, подразбира се, наказанията са прилагани в състояние на афект. Естествено, така се допускат и най-много грешки при избора на наказателна мярка. Очевидно родителите разчитат, без да го осъзнават, преди всичко на негативните, неприятни емоции, които непълнолетният ще изживее при наказанието, и които в бъдеще ще играят ролята на задръжки в поведението. Като приемем това за издържано от психологическа гледна точка виждаме, че причина за отрицателния ефект на наказанията са допусканите грешки в избора на наказателната мярка.

Смисъл на наказанието е наказаният да приеме правилна линия на поведение и най-вече наказанието да се превърне от външен във вътрешен стимул на поведение. Неразбирането на тази особеност е причина за неправилния избор на наказателната мярка и неправилния начин на приложение. Наказанието има и други педагогически изисквания:

• Наказаният да разбере отрицателния смисъл на постъпката си и да приеме наказанието като справедливо и заслужено;
• Наказанието да бъде съразмерно на постъпката, защото силното се възприема като несправедливо и предизвиква вътрешен протест, а слабото донася неуважение и пренебрежение към мнението на този, който наказва;
• То трябва да разреши конфликта, а не да го задълбочи;
• Трябва да се приложи с нужния такт, а не в състояние на афект и омраза. Трябва да се прилага в атмосфера на доверие и уважение към личността, съчетано с висока взискателност. Наказаният не бива да бъде рязко противопоставен на всички останали. Наказанието трябва да бъде съобразено с индивидуалните особености на личността на подрастващия – неговата чувствителност, самолюбие и неговите възрастови особености;
• Наказанията трябва да се прилагат от по-авторитетния родител, но не много често. То не е основно, а спомагателно и по-скоро изключително, отколкото задължително средство.

Ниската педагогическа култура на родителите води до редица грешки и пропуски при прилагането на наказанието, особено що се отнася до неефективността на физическите наказания и заплахите, което от своя страна е фатално за отклоненията в тяхното поведение.

Прилагането на поощренията и наградите при непълнолетните правонарушители е значително рядко явление, а що се отнася до отделни случаи, където те са имали обратен ефект, тяхното приложение е било много често неиздържано от възпитателна гледна точка. Поощренията не са винаги съразмерни на съответни постъпки на непълнолетния, много често те се прилагат, за да компенсират липсата на контакт с децата, да прикрият собствения съмнително морален живот или някакви неудачи в семейството, чести и дълги отсъствия на родителите от дома, когато са разведени, или са осиновили детето. Обикновено поощренията се изразяват в по-малки или по-големи парични суми и в задоволяването на всички желания и прищевки на децата. Когато тези неща временно липсват или са прекратени, непълнолетните се опитват да си ги получат отново по пътя на правонарушенията. При някои от случаите прилагането на поощрения, особено в пари, стига до договор между родителя – по-често майката и непълнолетния, а при неизпълнение на този договор следват дори заплахи от страна на детето. Особено нерезултатно се оказва непрекъснатото поучаване. „Баща ми, споделя един от проявилите се младежи, непрекъснато ме критикува и мърмори по цели часове – по-добре да ме набие и всичко да свърши“. Като се прибавят и непрестанното „конско“ и наказания в училище, може да се очертае картината на постоянните неприятни емоционални преживявания, които откъсват непълнолетния от дома и училището.

Нека винаги, когато с едно дете се случи нещо необичайно, повдигнем завесата на семейната сцена. Непременно ще установим, че спектаклите, които се разиграват там, с нещо са го засегнали болезнено. Под стабилността и принципността на родителите, под тяхната обществена значимост можем да открием незачитане на младия човек, физически наказания, незаинтересованост от личния му живот, несъобразяване с младежките мечти и интереси. Другаде ще попаднем на еснафство, на лъжа, на егоизъм. Така ще открием корените на вещоманията, на дълбокия ров между думите и делата, на порока, опропастил живота на всички в дома. Понякога семейните конфликти и „язви“ са дълбоко скрити, увити в слой благоприличие. Тогава откриването им е по-трудно, по-бавно. Другаде родителската обич е превърнала децата в паразитни растения – те пръскат чужд труд, безделничат, вършат престъпления. Много трудно е на такива младежи да се покаже човешкото предназначение, а понякога вече е късно…

От Надежда Сигридова
Сп. София, бр. 12, 1988 г., стр. 14