Християнската религия няма друг празник, който да е толкова изобилен с поезия, да се празнува с такава живост и радости под такива условия и трактати що преданията са постановили в определени и неизменни закони, както празникът на Рождеството Христово.

Малцина са ония, които няма да трогне полунощния  радостен звук на църковните камбани, който ни припомня, че един Бог напуснал небесното си жилище, за да спаси под човешки образ цялото човечество.

Това тайнство е толкова велико, толкова хубаво, щото никой, толкоз малкото дете, колкото и философът, не може да го не почувства, не може да уталожи тупането на трогнатото си сърце. Момче или мъж, философ или работник с неизразима и тайнствена радост слуша поетическия звук на камбаните. Всеки, по своему мислейки, тръгва от една и съща и пристига до друга, обща точка. Раждащият се Иисус за бедното момче е еднакъв с него, нежно и болнаво същество; то си го въобразява в сламената му постелка, завит с дрипави дрешки, трогва се и сърцето му желае за него; тогава то пожелава да отиде в църквата, минавайки през тъмните улици на града, без да гледа на студа или мраза. След малко вий го виждате да влиза в църквата страхливо, но и решително в същото време.

Държи си в ръката калпачето, а често води и по-малкото си братче. Вмъква се между хората, за да си покрие бедността на облеклото, ако и да гори от желание да се приближи до олтара и да послуша повторително всичко, що се отнася до Христовото Рождество. Зрелището, което му се представя – пречупването на светлината от кристалите на полилеите в разни шарове, учудва, смайва нашия бъдник, който е научен да вижда само бледната и слабата светлина на вонящото и димящото кандило в бъдната си колиба. Постепенно той привиква на това великолепно тържество; инстинктивно търси онази икона, която представлява Иисуса (…); погледът му блещи, най-сетне  се вижда пълен със сълзи. (…) Студено му е, може би, мисли си той, като съди за това по собствените си пресни впечатления. Но, като разглежда иконата, той познава и Богородица. Има си майка, продължава да мисли; без съмнение, тя ще го запази, ще го стопли, както прави всяка майка за чедото си; по-нататък туй нещо го докарва в действителността; той си припомня, че онова малко дете е бог и, по наивното си благоговение и вяра, които характеризират тази възраст, поверява си желанията и скърбите на Иисуса, като на детински другар, претърпяващ същите мъчнотии и можещ да му спомогне.

Философът, при всичко че е апатичен и хладнокръвен към тази човешка слабост, както ги той нарича, съхранява обаче в едно невидимо място на паметта си възпоминания за младостта и детинската си възраст. И наистина, малцина от скептиците на нашия век могат да се освободят от онези мисли, които ги пренасят в оная хубава възраст, през която вярвах и се молех пред иконата на една жена, носеща в обятията си отроче, осветлявано по челото със божия светлина.

Ако ли той, във време на философските си разсъждения, помислил е някога, че, като човек, длъжен е да се притича в помощ на ближния си, ако ли той особено е изучил високите и величествени равенството теории, с които безбожниците се надяват да изопачат  народните религиозни убеждения, то непременно тоя философ е достигнал до там, щото да признае, че онзи, когото не иска да признае като Божий син, пръв е приучил света към обичта и сиромасите, към братство и към дълга, по който богаташите нагледват бедните. Всеки един, като чете божиите и високите Христови притчи, принуждава се да изповяда, че сам Господ можел да проповяда по такъв чудесен начин принципите, които възродили света; затова и полунощното звънене намира отзив в сърцето на всекиго, като го кани на общото хваление Господа.

Колкото се касае за жената, нея, каквото и да е душевното и състояние, винаги празникът на Христовото рождество я трогва. Майчиното и естество се развълнува от мисъл, че божията майка се лишава от всичко (…).

Освен поезията, която съдържа в себе си празникът на Христовото Рождество, снегът и ледът, които винаги придружават тоя ден, припомнят ни, че божий син от момента на дохождането си на земята се подвъргнал на всичките човешки мизерии и злочести, че той дошъл не да завладее света, но да пострада за нас. Той се явил на земята, когато природата, оголена от всичките си хубости, е почти мъртва, за да покаже, че предава себе си в жертва за страдащите от студ, скръб и др.

Тоя празник събира около огнището под бащината стряха цялото семейство; на радостното празнуване звукът на камбаните прибавя още един тон на развлечение и развеселение, защото Иисус, който плаче, заедно с плачещите, знае и да се радва, заедно с радващите се.

Коледа! Целий свят празнува Спасителното дохождане на земята, като не може да отрече всемогъщието му (…)

От Анна Дайнер, богословка,
сп. „Женски свят“, 1893 г., бр. 1, стр. 5-6