Денят пред Новата година винаги беше най-тревожният и най-радостен ден. Ние тичахме нагоре-надолу, постоянно преглеждахме сурвачките си, приготвени, изгладени и накичени отпреди цяла седмица, и се питахме един друг – в колко часа да излезем. Панчо, най-големият и най-смелият между нас, поръчваше: Щом чуете да се вика „сурва“, грабвайте сурвачките — аз ще мина да ви взема.

Кога ще дойде този щастлив дългоочакван миг?

Дядо казваше:

— Щом стане дванадесет часа и е вече нова година.

Братчето ми не разбираше и дърпаше баба за полата:

— Бабо ма, кога е туй дванадесет часа?

— Полунощ, баби.

— Да ме дигнеш, чу ли? — заповяда братчето ми и легна със сурвачката си.

И аз се мъчех да си легна рано, че нали уж рано щяхме да излизаме за сурвакане, но все се мотаех с възрастните, а и кога си легнах, дълго време не можех да заспя. Все ми се струваше, че по улицата тичат вече децата и викат „сурва“. Тъкмо когато започнах да се унасям в сън, ставах и търсех мама в другата стая, дето още пълнеше луканки.

— Да ме дигнеш точно в дванадесет часа! — казвах ѝ и се връщах в леглото. Братчето ми вече спеше. То ще се наспи и ще ме изпревари — мислех си аз. Лягах си пак, затварях очи, но не можех да заспя. Чух как дядо се прибира в съседната стаичка, за да си легне, скочих и изтичах при него.

— Моля ти се, дядо! — гледах го аз покорно. — Като стане полунощ, да ме дигнеш, та докато дойде Панчо, да съм готов.

— Бива, момчето ми, бива! — тупаше ме дядо по рамото и се смееше. — Защо се смееше той? Дали не мисли да ме дигне толкова рано и само ми обещава?… Тръпнех от страх да не се успя и Панчо да ме завари в леглото. Ще има да ми се присмиват след това. Защото между другарите си аз минавах за юнак и за ранобудник. Казвах, че ставам когато си поискам и че дори будя мама, за да напали печката. Моите другари цъкаха учудени, но ми вярваха. Голям срам щеше да бъде, ако на Нова година ме намериха в леглото!

Аз дълго още бдях и мислех. Усетих, когато мама и баба привършиха работата в кухнята и легнаха да спят. Преди да угаси лампата, мама ме погледна, подгъна покривката на гърба ми, но аз се престорих на заспал. А кога всъщност съм заспал, не помня.

Събудих се уплашен, трескав, настръхнал. По улиците кънтяха стъпките на ранобудните сурвакари, гласовете им се извиваха, над заледеното село, по дворищата лаеха ожесточено кучета. В стаята беше светнало, топло приятно. Баба и дядо стояха до печката и си приказваха.

– Стана ли полунощ? – попитах аз.

Дядо се смееше.

– Че то се разсъмва вече – за каква полунощ бълнуваш.

– Ами Панчо идва ли?

– Панчо ли? – мигна дядо. – Не е. И той, види се, е спал много.

От Георги Караславов,
сп. „Детска радост“, кн. 3, 1946-1947 г., стр. 2-3