Ученикът от първоначалното училище и прогимназията не може още да пише напълно самостоятелни съчинения. В неговата работа се чувствува повече или по-малко ръководството на учителя. Точно това е и волята на учителя при обучението по български език. Докъде, обаче, трябва да достига това ръководство, трябва ли учителят да дава готови форми, да определи рамки, в които да се отлива работата на ученика? Ето въпросите, на които искаме да спрем вниманието на колегите.

Мнозина учители не могат да си представят как може да се печатат наивни по съдържание и неиздържани по форма детски работи и, за да не се посрамят, че не са научили учениците да пишат хубаво, или не изпращат нищо за печатане с оправданието, че нямат силни ученици, или пък подлагат работата на децата на коренна преработка. Грешката на такива учители е, че те гледат на детските работи през своите собствени очила, през очилата на възрастните. Те забравят, че детето има свой собствен душевен мир, че то живее със свои радости и скърби, че неговите начин на възприемане и реагиране на външния свят е по-друг от този на възрастния. А специфичният душевен мир на детето ще се отлее и в свои специални форми.

Явно е, че когато учителят снове работата на ученика в дадени образци или когато притвори неговата работа, тя губи детския си характер. Такава „поправена“ работа ще бъде, без съмнение, много по-издържана, но тя е загубила най-важното си качество – да бъде продукт на детския труд, да изразява детските разбирания, чувства и настроения. А задачата на [вестник] „Д[етски] Т[руд]“ е да отразява творческата работа на детето.

Като правим тия разяснения, молим учителите да не се стесняват да изпращат и лоши според тях работи. Да не забравят, че имат работа с хора, които сега се учат да си служат с перото. Нашият апел е да се запазва напълно детският характер на съчиненията. Поправките да засягат само правописните и грубите стилни грешки!

в-к „Детски труд“, гр. Самоков, год. I (1934), бр. 2, с. 4.