Покрай другите фактори, които са спомогнали за запазване на нашия народ от обезличаване през време на дългото пет вековно робство, несъмнено народната песен държи видно място. Своите скърби, своите надежди народът е изливал в приказките и песните си. Никакъв тиранин не е бил в състояние да заглуши гласа на българското изстрадало сърдце, изливащ се в топли, задушевни песни. И тъй, от поколение на поколение, от век на век се носи из всички пътища на поробената ни родина българската песен, за да напомня, да теши и окуражава мало и голямо; да говори на всички твърдо и убедително, че няма нищо по-сладко, по-скъпо от звучния език, най-верния страж през вековете на народното самосъзнание.

Но ето грейна свобода над хубавата българска земя. Като далечен кошмар остана споменът за робството. Нови условия за живот, нови стремежи, нови идеали! И нови песни! Западният вятър задуха силно към останалия назад в своето културно развитие народ. И тоя народ, като нямаше време да подбира храната, която му се поднася, като нямаше водачи, които, подобно предосвободителните родолюбци, да му сочат смело и вярно пътя на постепенното развитие, съобразно силите, способностите и условията, – тоя народ измени в много отношения на себе си, като не се съобрази с онова, което се тая в дълбочината на неговото, българското сърце. И днес, даже след половин век от неговото освобождение, децата на тоя народ, що се отнася до народите песни, много малко знаят за тях. Рязко и грубо се скъса връзката между старото и новото. Старото криеше в себе си олтарът, традицията, българщината; новото дойде чуждо за народната душа, кухо и само външно лустросано. И най-важното, липсва връзка между ореола на новото, липсва постепенната зависимост на второто от първото.

Да надникнем, например, в училищата. Народната мъдростъ казва: „Който пее, зло не мисли“. А нашите деца обичат да пеят. С песен са ги закърмили техните майки, с песен са ги люляли в люлката, с песни са ги укротявали през дългите зимни вечери край топлото огнище. Така беше в дните на нашето детинство. Как е сега? Младите майки малко пеят вече народните песни, защото не ги знаят. Техните деца растат чужди на народната песен. В нашите училища въобще малко се пее. Тя трябва да се намери голям достъп във всички български училища, защото в нея се крие чистият народен дух. Само тя би могла да влее бодър дух и непринудена радост, защото децата навсякъде трябва да си останат преди всичко деца, които растат душевно чрез играта и песента.

А понеже училището има за крайна цел да създаде възпитание и просвети граждани, които да обичат своята родина и живеят с радостите и скърбите на своя народ, трябва да се направи всичко възможно, щото, покрай другото, да се възкреси народната песен за подрастващото поколение. Значението на народните песни е оценено и от официалната власт, като в резултат на което ние виждаме да се назначават вещи лица, които да събират народните песни и ги запазят по този начин от изчезване. Дълг се налага на нашите музиканти да популяризират народната песен. А покрай това, дълг се налага на Мин. на просвещението да назначава вещи лица, учители-музиканти, които да подберат подходящи народни песни за децата, като ги преработят и нагодят. По този начин учителите по пение ще имат на ръка сборници с народни песни, които засягат народните обичаи, юнашки подвизи и др. И тогава, заедно с песните, много от старите български обичаи ще възкръснат.

Има ли нужда да се говори на широко за несъмнената полза от такова едно общуване с народната душа?

Прочие, нека ония, от които зависи това, възкресят народната песен за децата. За положения труд, те ще имат признателността на целия народ.

Автор: Д. Н. Карпарски
в-к „Дунав“, гр. Свищов, бр. 44, год. II (1935), с. 3.