Дали да има морално обучение и, още повече, като отделен предмет, е въпрос, който малцина интересува засега не само у нас, но и в чужбина. Да обучаваш по морал е свързано обикновено със сухо четене на лекции по разните добродетели. В нашата програма за първоначалните училища съществува отделен предмет „закон божи и нравоучение“, но за него става дума само тогава, когато е въпрос да се запази или изхвърли закон божи като учебен предмет и се замени с нравоучение. Тази незаинтересованост у нас е в голяма степен реакция срещу господстващия доскоро хербартианизъм. Едностранчивият хербартов интелектуализъм замести не по-малко едностранчивия волунтаризъм. Докато по-рано се вярваше, че на волята може единствено да се въздейства само посредством представата, защото последната е основния елемент на душевния ни живот, сега изглежда да превалира противното гледище: волята е еднакво самостоен душевен елемент, както и представата, еrgo ние можем да въздействаме само по специфични начини, съответни на нейното естество. Примерът, привичката, играта, дружбата и др. — ето едничките средства за възпитание в тази насока. Не е нужно да се посочва, че и двете схващания относно възпитанието на волята почиват на едностранчиви психологични предпоставки. Ролята интелектуалния момент във волевите процеси не е тъй незначителна, както на пръв поглед се струва, а особено това за по-висшите форми волев живот. Главният недостатък на по-ранните школи в психологията и педагогиката беше тоя, че преувеличаваха това значение. В една или друга смисъл, значи, ние можем и требва да въздействаме на волята и чрез интелекта; чрез интелекта ние требва да просветим нашата воля, да я направим съзнателна. Въздействането на волята посредством примера, привичката, играта и др., можем да означим като непосредствено възпитание на волята, а въздействането посредством интелекта — посредствено възпитание на волята. И в първия, случай не е без значение интелекта, но тук главна роля играе, да си послужим с терминологията на Wundt, тъй нареченото асоциативно мислене, когато, посредственото волево възпитание оперира главно с аперцептивно мислене, и туй, „що питомецът сам създава от своите представи.“ Първият начин на волево възпитание създава волеви и емоционални диспозиции, вторият — създава и затвърдява основанията на нравственото постъпване, самостойно нравствено постъпване, ръководено от известен нравствен идеал.  И една от нравствените проблеми на съвременната педагогика е: как най-ефикасно да се въздейства възпитателно посредством интелекта на волята. мети, други пък възлагат тая задача изключително на религиозното обучение. Едното и другото гледища са погрешни. Колкото много и сполучливо биха могли да се използват отделните учебни предмети или религиозното обучение за тая цел, колкото целесъобразно и желателно да е това използване в известни случаи, все пак те преследват свои специфични цели и не могат, па и не требва да бъдат поставени в служба на туй посредствено волево възпитание, за да не изгубят своя самостоен характер и попаднем в положението, в което бе ни поставил неотдавна хербартиянизъмът – безразборно на всякъде и във всичко да дирим морал.

Мнозина смятат за по-право гледището, което иска да подпомогне постигането специфичната цел на посредственото волево възпитание с въвеждането на особен учебен предмет морално възпитание. В много от училищата в Америка, Англия, Франция и Швейцария ние виждаме вече тоя предмет да стои наред с другите учебни предмети. Но колкото и много да е направено в тия страни в туй отношение, все пак далеч сме още от правилната постановка и сполучливото използване на тоя предмет. Главната причина за това не е толкова липсата на добро желание ,а достатъчна енергия и пр., колкото отсъствието още на основно изследване психологическия генезис на нравственото съзнание. На психологическия експеримент и в тая посока ние възлагаме големи надежди. И тук ще имаме за водачи нашите стари учители Лок и Песталоци. Ние с особен интерес посрещаме всеки опит в настоящето, който цели да шосира тия пътища в техните детайли. Един такъв опит е и съчинението на младия немски педагог Fr. Föster- “Jugendlehre.” Особено ценно е това съчинение за нас в своята теоретическа част. Ние крайно скърбим, че засилващия се все повече религиозен мистицизъм у младия педагог не ще му позволи да доразвие докрай в същия дух своята теория. Още в това му съчинение следите на тоя мистицизъм доста ясно се долавят. Все пак той си остава един новатор в тая област.

Нравственото възпитание предполага изхождане от известна морална система. Като господстващи досега са били Квантовата и Хербортовата етика. Но явява се въпрос: достатъчна ли е формалната етика за детската и юношеска възраст? Може ли да се задоволи младежкия дух от един формален принцип в етиката, а още повече да го възприеме като мотив на своите действия? Не, отговаря Föster. За младежта трябва да бъдат от значение всички нравствени мотиви, които има. Повечето от тях ще бъдат много по-лесно разбираеми за децата, отколкото, напр. нравствените идеи на Хербарта или квантовия категоричен императив. При различните индивиди ще бъдат от решаващо значение различни нравствени мотиви. Едно дете мъчно може да разбере, че доброжелателството е добро, защото представлява хармония на нашата чужда воля, но за него всичко ще бъде ясно и разбрано, ако се изхожда от чувството на симпатия, което то в един или друг случай е преживяло. (…)

От д-р Х. С. Негенцов,
oпедагогическо списание „Ново училище“, 1910 г. бр. 2, стр. 94-100