„Всички деца иматъ сини очи, когато се родятъ, защото чрезъ тяхъ се усмихва раят“, казва една швабска поговорка. Навярно това поверие има нещо общо съ източното вярване, че тайниятъ царъ на Азия, „Живиятъ Буда“, никога не умира и че въ момента на смъртъта душата му отново се ражда въ едно дете.

И наистина, кой не е вуждалъ загадката на живота въ детските очи? Кой не е чувствувалъ дяволития погледъ на детето? Изразътъ на детските очи е най-разнообразенъ: страхъ и отчаяние, безгранична радостъ и копнежъ, кокетство и желание, ядъ и най-тъжна преданостъ. Наблюдавахъ очите на едно дете при вида на коледната елха. Свещичките се отражаваха въ очичките му. То бе поразено отъ чудото, че коледниятъ праздникъ може да бъде тъй хубавъ.

Кой не е игралъ на криеница съ малко дете, за да види въ очите му израза на дволитостъ, че ще надхитри, а въ същото време и ужасния страхъ, че ще бъде открито. Или пъкъ, отварямъ полекичка вратата на детската стая. Нощната ламба пруска мека светлина. Тихо, като ангелче, лежи малкиятъ четиригодишенъ синъ и спи. Тъкмо се наканвашъ полека да се измъкнешъ и забелязвашъ какъ едва-едва се повдига едната клепка на окото. Навеждашъ се къмъ главичката по-внимателно и ето, че очичките се ококорватъ и блестятъ отъ възторга за сполучената измама.

Сериозното отнасяне къмъ всичко, що интересува детето, е най-доброто възпитателно средство. Децата искатъ да бъдатъ третирани съ нуждната сериозностъ. Нищо не ласкае детското честолюбие тъй много, както когато ги помолимъ да ни помагатъ.  Съ какво усърдие петгодишния синъ носи чука, гвоздеите и помага, за да се поправи разклатеното столче. Съ каква гордостъ той съобщава „Най-после поправихме прокетия столъ“.

Едно свободно дете изплашва често възрастните съ своята откровеностъ. Фалшивата любезностъ на възрастния често бива наказана отъ детето съ думите „не те искамъ“.

Майката не бива да се плаши и когато улови детето си въ лъжа. Всяко малко човече е поетъ и неговото желание за лъжа е често само единъ отдушникъ на набралата се фантазия. Четиригодишниятъ ми синъ седи една вечеръ на трапезата замисленъ. Изведнъжъ той казва съвсемъ сериозно „днесъ дохажда у дома единъ господинъ авиаторъ“. На въпросителните погледи на бащата и на моето учудване, той допълня: „да, да, азъ го видехъ, той слезе съ аероплана точно върху керемидите на малкото здание и после влезе презъ прозореца“. Запитахъ го най-сериозно „Съ аероплана ли слезе?“. Той отговори „разбира се, азъ го чухъ отдалечъ и после го видяхъ какъ слезе на покрива“.

Едно дете, чиято свобода не се помрачава отъ непрекъснато „възпитание“ развива даровете на душата си много по-хармонично. Не бива да се учудваме, когато забелязваме у него и признаци на жестокост. Любопитството кара малкото момче да разрушава всички свои играчки и често то измъчва по-малкото си братче, само от криворазбрана нежностъ.

Много строго държаните деца стават несмели, безъ инициатива и коварни; разглезените и обградени съ много разкошъ губят фантазията. Нищо не е тъй приятно за игра, както едно парче дърво, празни кутии, шарени книжни изрезки, остатъци от някой счупенъ часовникъ или обезглавени оловни войници. Чрезъ тия излишеци на възрастния святъ детето преживява още веднъжъ историите и приказките, слушани през зимата. При тия игри то си свири съ уста или пее откъслеци отъ мелодии, които е чуло и на които, разбира се, измисля нови думи.

Приказките събуждатъ у децата вярата, че съ смелостъ може да се постигнатъ големи неща; представата за чудото води къмъ оптимистичното схващане на живота.

Духовитостъта и хуморътъ не са чужди за детето. Разказите за баба Цоцолана и Патиланчо докарватъ нашите деца до възторгъ и те, безъ всякакво стеснение, приписватъ качествата на баба Цоцолана и на възрастните. Въ това няма ни капка умисълъ за обида. Не искамъ да кажа, че изобщо възпитанието не е нуждно, само че е трудно да се намери най-правия и добъръ пътъ между мярка и прекаленостъ. Освен това, туй, което изглежда правилно при едно дете, при друго не е. Дори братя често са различни по нерви и душевни предразположения.

Трябва да се пристъпва съ внимание къмъ детската душа. Трябва по чистите очи на детето да виждаме неговите радости и скърби. Да не огорчаваме детето – да не всяваме отрано страхъ предъ живота. Неговата крехка душа и безъ това ще има много да изпита. Обаче, като най-необходимо намирамъ, че трябва у всички деца по възможностъ най-рано да се събуди чувството на отговорностъ. Това чувство най-добре ще имъ сочи пътя към доброто.

Нека никога не забравяме, че тези палави малки децuа не са по-лоши отъ насъ – че те ще ни заместятъ, че те са бъдещето на народа. Съ грижливо възпитание и личенъ примеръ всички да се помъчимъ да създадемъ смели, съ открити чела граждани – да въплотимъ въ душата на детето нашите идеали и поривътъ къмъ тяхъ.“

Д-р В. Плочева
Вестник на жената, бр. 411, год. IX (1930 г.)