Селското дете има нужда от много грижи, защото тъне въ безпросветността, глада и дрипите. А то представлява голямото мнозинство отъ българското дете. Положените грижи за 83 на сто отъ българските деца са положени за българския народ, за българското племе.

И то, селското дете, както всички деца на света, се носи деветъ месеца отъ своята майка, само че на чистъ въздухъ съ разходки сутринъ рано и вечеръ късно по нивя, лозя и ливади. То се ражда на нивата, задъ снопите или по пътя въ колата, или при още по-благоприятни условия, въ килеря, въ обора при добитъка, край огъня въ пещника. Настаняватъ го на мекото, удобно легло на родилката върху малко сено на земята въ ъгъла край камината, покрито съ прашната черга.

Ако се случи раждането му да стане въ самото село, „бабува“ го селската баба или свекървата съ неомити ръце, неизрязани нокти. Увиватъ го въ съдрани ризи, въ дрипи, а въ какво ще израстне, единъ Господ знае. Надали цилиндъръ ще наложи, ала знае се, че като пастиръ или работникъ ще загине.

Точно по народните правила, закърмва се отъ съседката, на която бебето и вече доста големко. Въ повечето случаи, по известни на всички съображения, майката го кърми до 2-3 години. Щомъ го отбиятъ, неговото място се заема от малко братче или сестриче. Ако е лишено отъ тия близки, бива вързано презъ кръста, заключено въ къщи, за да не стигне огъня, за да не се изгори живо, да не падне въ котелъ съ вода да се удави, да не излезе вънка, за да стане жертва на животни: да бъде разкъсано отъ свини, разпрано отъ рогатъ добитъкъ или петелъ да му изкълве очите. При него са оставени стомничка съ вода и хлебецъ, който яде и цапа, докато се завърне майката отъ нива.

Майка, която е само родила, но не е отгледала сама детето си, не е изпълнила своя свещенъ дългъ. Истинската майка трябва да продължи делото на отхранването, на възпитанието, за да запали огънъ въ сърдцето на детето си, който ще трябва да гори до изминаване земния животъ. Няма на света нещо по-мъчно и по-важно отъ умението да направлявашъ сърдцата на младото поколение и да насочваш живота имъ въ истинския пътъ.

Българската майка, тая свещена мъченица по селата, не може да бъде майка въ истинската смисълъ на думата, поради това, че условията, въ които ражда и отглежда своята рожба, са крайно лоши, някъде даже непоносими. Нейното дълбоко невежество не ѝ позволява да изпълни големите си задължения като такава. Ето защо, когато ще се говори за детето, преди всичко трябва да се говори за майката. Долу, въ низините, посредъ масите, съ популярни сказки, чрезъ живото увлекателно слово трябва да се пръска просветата. Трудно е, тежко е тая целина да се разорава, но затова пъкъ първите стъпки са най-ценни.

Нашата страна държи едно отъ първите места по плодовитостъта, но и по смъртностъта на децата държи второ място следъ Русия. Много люлки се люлеятъ, много гробове се копаятъ. А гробовете биха намалели, ако се започне закрилата на детето отъ пръскане просвета тамъ, където е най-тъмно и най-много се нуждае отъ светлина. Тогава ще спасимъ оная мъченица, която, като роди 1-2 деца, метва черна забрадка на главата си, която знае пътя отъ люлката до гробищата, докато рано, рано ѝ запратъ очите отъ много сълзи, и която отъ 25-30 годишна възрастъ заприличва на бабичка.

Следователно, грижите и закрилата на селското дете изискватъ всички просветени да тръгнатъ къмъ селата за просвета на майката. Грижи за селското дете сиреч за българското дете, могатъ да се полагатъ само чрезъ българската майка.

Просветимъ ли майката, изкоренимъ ли невежеството, закрилили сме вече и детето.

Р. Големанова
Вестник на жената, бр. 450, година Х (1931), с. 3.