Възпитанието на детето почва от първия ден на раждането му. Привикването към правилно в строго определени часове хранене – това е първият възпитателен урок, който получава новороденото. Къпане в определено време, редовно подсушаване, издържането по нужда – първите хигиенични правила, които детето усвоява.

Погрешно е да се мисли, че възпитанието започва, когато интелектът се проявява или по-късно, когато детето почне да говори и да разбира всичко. Възпитанието по естествени причини се намира в ръцете на майката, която е в постоянен и най-близък контакт с детето, ако материална нужда за изкарването на прехраната вън от къщи или пък стремежът към удоволствие не я накарва да остави децата си в ръцете на близки или пък на слугинята.

Не всички деца се подават еднакво лесно на възпитание и отглеждане. Случва се в едно и също семейство едното дете да се отглежда и възпитава лесно, а другото, заради ред черти в характера му – по-мъчно.

Особено мъчно се подават на възпитание нервни и невропатични деца, още повече като се има предвид, че те в повечето случаи са деца на нервни родители, чиято психика също не е напълно уравновесена.

Възпитанието почва с привикването на детето към ред, дисциплина, чистота, постоянство, подчиненост, концентрираност. Най-големите грешки се правят ясно при възпитанието на новороденото и единствено дете в семейството. Обичта на майката често се изражда в един култ към детето, подпомогната също от обичта на бащата, на близки роднини – леля, баба, дядо. Нима може да бъде лошо това, което върши тяхното дете? То е най-доброто, най-умното, най-интелигентното дете. Всичко, което детето пожелае му се дава; всяка прищявка му се удовлетворява. Заслепени в любовта си към детето – такива родители не виждат нищо. Подобни грешки особено често стават в семейства, които дълги години по една или друга причина не са имали деца и които с раждането на едно дете не желаят за в бъдеще друго и остават само с едно дете. Детето се отглежда с особена любов, всичко се концентрира около него, полагат се особени грижи, правят се жертви от страна на родителите без винаги тези грижи и жертви да са в полза на детето. Над единствената си рожба, естествено, родителите най-много бдят; те треперят да не го изгубят, което често пъти се изразява и в едно физическо изнежване на детето. Такова едно дете израства само в къщи , между възрастни, които в никой случай не могат са бъдат негови другарчета. Страхът от зараза, от инфекциозни заболявания кара някои майки да избягват сношения с други деца. И често пъти ще чуем някоя майка да разправя: „Детето е само с мен, не искам да го събирам с други деца, ще хване някоя болест, ще усвои лоши навици“.

Деца обичат деца и най-добре играят и се забавляват деца помежду си. Нито майката, нито най-хубавите приказки, най-хубавите играчки не могат да заменят онази радост, която изпитва детето в игра с други деца. И едно не трябва да се забравя в случая: децата най-добре се възпитават помежду си; сами те си измислят различни игри, учат се да си отстъпват взаимно едно на друго. Детето става общително, то не страни от чуждите деца и хора, то търси другарчета да играе, скача и лудува с тях. В тези игри детето изразходва една голяма част от енергията си, придобива сръчност, ловкост, става самостоятелно. Ясно е, че майката, родителите трябва да надзирават тези игри на децата, без, обаче, да им пречат.

Какво става с детето, което израства в къщи изключително между възрастни, без другарчета? Общението с възрастни, слушането на разговорите им, не винаги подходящи за неговата психика и интелект, непрекъснатото занимание на родителите с него – може да доведе наистина до едно бързо, но преждевременно интелектуално развитие, което не е винаги желателно и което в някои случаи може да докара едно умствено преуморяване. Има деца, които на четири или пет години знаят всички приказки наизуст, четат буквите, но това абсолютно не е желателно. Какво ще прави такова едно дете, когато постъпи в училище? Часовете, прекарани там, ще бъдат безинтересни за него. Че то познава вече буквите, срича, брои!

С настъпването на школната възраст се повдига у някои семейства, за жалост, въпросът: как да го пратя на училище? Не ще ли донесе някоя зараза, не ще ли намери лоши другарчета там?

Страхът е в повечето случаи неоснователен. Ясно е, че при наличност на много деца, вероятността за зараза е по-голяма, но в такава една атмосфера организмът се кали, той се приучава на борба, той до известна степен се имунизира. Ползата, която детето получава от училището, е грамадна. Наред с обстоятелството, че детето усвоява в училището определената за него материя леко (касае се само за интелектуално нормални деца), то се научава на подчинение, на една строго определена дисциплина; то не е вече единственото любимо дете в къщи, около което всичко се концентрира, а то е едно между многото. Детето свиква да общува с деца, у него почват да се развиват и ред социални чувства. Училището за такива деца, израснали в къщи без братчета и сестричета, е най-добрият възпитателен фактор.

Родители, които имат едно единствено дете, трябва да се пазят да не изпадат в груби възпитателни грешки, които в повечето случаи довеждат до едно разглезване на детето; те трябва да се стараят да заменят липсата на братчета и сестричета с другарчета, желателно – техни връстници. Постъпването в забавачници и детски градини е в състояние да замени до известна степен онази празнота и самота, които детето изпитва в къщи, а също и да допълни възпитанието му.

От д-р София Епелбаум,
Столичен общински вестник,  1934 г., бр. 13, стр. 9-10